Емо

Снимка на Емо
  • Снимка на Емо
  • Снимка на Емо
  • Снимка на Емо
  • Снимка на Емо

За Емо ни е най-трудно да разказваме, вероятно за това е последен.

През юни 2013г. ще завърши 8-и клас. Лицето му е сериозно и издава известна зрялост, но на ръст е детенце и изглежда много малък, в сравнение със съучениците си. Трудно ни е да разказваме, защото живее на, може би, най-ниското социално стъпало в циганската махала – в гетото покрай реката, в една съборетина наречена „къща”. Родителите му са неграмотни, живеят инертно и капсулирани. Когато го питат: „Ако имаш избор къде да живееш, какво би избрал?”. Той отговаря: „Аз, че си седим дома”, „Не ми пречи калта – аз тук съм си роден”… Дните му минават в празно стоене в училище – няма дори тетрадка, в игра на футбол с другите деца в махалата и от време на време помага на баща си по временни ангажименти, като черешобер, чупене на орехи, поправяне на покриви. От една страна излъчва обреченост, от друга той е щастлив по начин, който „ние – интелигентните” не можем да разберем.

Класната му ръководителка Ели Йорданова се опитва да го вземе под крилото си като майчица. Ежедневно разговаря с него. Почти всяка седмица минава калния път от училището до реката с елегантните си обувки, за да се види с родителите му и да вникне в проблемите им. Често им предлага дрехи за него, тъй като това е от редовните оправдания защо е отсъствал от часовете, но те отказват. В тези хора има особено достойнство – не приемат подаяния. Това ни привлече в Емо, когато го видяхме за първи път. Много от децата на неговата възраст ни обграждат викайки „Како, дай 20 стотинки” или „Бате, купи ми вафла ”, а Емо, който живее в дъното на дъната не иска нищо. За да го спечелим наша страна редовно се опитвахме да го „подкупим”, понеже очакваме че ще се получи лесно. Винаги всичко отказваше. Един ден почти на сила му купихме стъклена бутилка Coca Cola, която той дори не допи. В края на снимките с него ходихме на обяд. Той изяде 2 кебапчета с нас – беше като ритуал по приемане.